1. Същност на митологията. Разлика между мит и легенда. Фетишизъм, анимизъм. Космогонични митове.
§. Същност на митологията и основни характеристики
Думата „митология” е съставна (гр. muthos и logos) и означава „наука за митовете, за произхода, развитието и значението на митовете”. Митологията обаче не е само наука за митовете. Според Речника на чуждите думи в българския език (1978 г.) митологията е:
(1) ‘баснословен разказ за произхода на света, за богове, полубогове и герои’ (баснословен = фантастичен) – съдържателно определение
(2) ‘наука за митовете, за техния произход, развитие и значение’ – етимологическо значение
(3) ‘съвкупността от митове и легенди на дадена култура или цивилизация’
Когато се говори за митология, не може да се говори общо, трябва да се конкретизира за коя от многобройните разновидности на митологията става въпрос. По обем някои митологии са по-големи (славянска, индийска митология), други са по-малки (египетска, древногръцка, келтска, българска митология).
Определение на проф. Хаджикосев: митологията представлява неизбежно и необходимо [цивилизационно] стъпало в развоя на човешката култура. Тя е „един много плавен и продължителен преход от предкултурата към културата”. Това понятие за митология е валидно за всичките й разновидности.
Същностните характеристики на всяка митология са:
(1) панепистемия („всезнание”, от гр. episteme, ‘(по)знание’, pan-, ‘все’): понятието е въведено в българската култура през Възраждането (средата на ХІХ в.) от д-р Петър Берон (в Париж той издава 11 тома на фр. език под заглавие „Панепистеми”); Берон се е вдъхновявал от идеята, че е възможно да съществува такава панепистемия
Всяка древна митология е била форма на всезнание, давала е отговори на всички възможни въпроси, задавани от общността. Панепистемността е едновременно всеобхватно познание и синкретично (неразчленено) познание; всезнание, но в синкретичен (неразгърнат) вид. Митологията е съдържала в неразчленен вид цялото тогавашно човешко познание. Тя е била едновременно космогония, право, морал, литература, медицина, наука, религия – всички мислими форми на човешкото познание. Това е тип познание, много далеч от съвременното специализирано познание.
(2) ритуално-магически характер:
Словото в митологическата култура функционира като творящо слово и в този смисъл то е заредено с огромна, неописуема творческа и магическа енергия. Реликти от древното митологическо мислене, което си представя словото като творящ субект, се откриват и в две от най-големите световни религии (юдаизъм и християнство). Християнският Бог твори чрез словото: назовава и се появява назованото. Четвъртото от Евангелията, съставящи основния корпус на Новия завет, Евангелието на Йоан (т.нар. “гностическо” евангелие, което е най-силно повлияно от философията на древния свят), започва с думите: “В началото бе словото и словото бе у Бог и Бог бе в словото.” Това слово според старогръцкия превод е маркирано като logos (думата има много широк спектър от значения).
Словото е не само магическо (творящо), но и ритуално; свързано е с някакъв особен религиозно-магически ритуал. Във всички древни митологически култури откриваме елементи от съединението между жест и слово, които в цялост дават един магически, творящ, фантастичен и преимуществено желателен резултат. Във всички древни магически култури един от най-важните в племето е шаманът (магьосникът) . Това е магьосникът, който се ползва с много големи социални привилегии, но има и много отговорни, сложни, неизпълними задачи. Шаманът е този, който трябва да предизвика дъжд, ако има дълго засушаване. Той трябва да спре дъжда, ако той продължава толкова дълго, че ще удави не само посевите, но и хората. Ако шаманът не успее, той може да загуби живота си, или да бъде прогонен, защото не отговаря на своята решаваща функция.
Любопитно: Епилепсията е наричана “свещената болест”, което е свързано с един много ранен пласт на религиозното мислене (шаманизма). При епилепсията човек получава припадъци. Такива припадъци първоначално са успявали да постигат шаманите. Има два начина за общение с божественото: (1) божественото да дойде тук; (2) човек да отиде в отвъдното. Шаманистките практики спадат към втория начин: чрез тялото, което припада (един вид умира), душата отива в отвъдното, консултира се там с когото трябва и за каквото трябва, после се връща отново, въплъщава се отново в тялото и съобщава какво трябва да се направи. Александър Македонски напр. е имал епилепсия, както и други доста прочути личности от античността. Болестта се смята за “свещена”, тъй като в момента, в който изпаднеш в такъв припадък, се смята, че общуваш с божественото.
В митологическите култури магията, свързана със слово и жест, играе изключително важна роля. В „Златната клонка” най-големият етнолог от втората половина на ХІХ в. и първата четвърт на ХХ в., Джеймс Фрейзър, разглежда много подробно тази комбинация от ритуално-магически характер на словото и жеста в митологическите култури. Фрейзър обобщава и именува двата основни типа магия, присъщи на митологичната култура (контагиозна и имитативна магия). „Контагиозна” букв. означава “заразителна”: при нея има контакт, допир до обекта на магията. При имитативната магия се имитира върху макет (най-често кукла) онова, което извършителят на магията (по поръчка или ако той самият желае) иска да постигне даден човек.
Остатъци от тези ритуално-магически характеристики на словото откриваме дори и в словесния състав на всички културни езици. Във всички европейски културни езици понятието за “дясно” (right – англ. ез., recht – нем. ез., правый – рус. ез.) означава не само “дясно”, но с него се означава и: 1. право – корпус от науки, свързани с юриспруденцията; 2. вярно, правилно, справедливо. Обратно: лявата посока се е смятала за погрешната, неправилната, злотворната посока и ние откриваме следи за това и в езика. Лявото е свързано с отрицателни характеристики. Напр. във фр. ез. думата за “лява посока” означава също и прил. име “несръчен, неловък”.
На бълг. език производни от ляво са левак, левичар. В левак се откриват точно тези конотации, както и във френското “неловък, несръчен”. Италианската култура е наследник на втората велика древна култура (римската). В италианския език още по-ярко личи това разграничение между ляво (asinistra, от sinistro – ‘зловещо, опасно; сочещо опасност’) и дясно.
Първият художествен похват (гр. „тропа”), който възниква в езиците още в етапа на предкултурата (митологическото общество), е свързан с табуирането на определени думи. Тази тропа бихме могли да назовем перифраза. Таубира се, понеже словото е магическо. Бог може да бъде разгневен, ако се споменава неговото име напразно. Това поражда перифразтични конструкции, напр. вм. „Зевс” се казва “оня, който мята мълнии”. Така се раждат художествените тропи. Първата художествена тропа е перифразата, родена от табуирането на определени понятия. Много често табуирането достига до такива крайности, че името на бога се замества с друго име – макар че всички знаят истинското име.
(3) несъзнателно художествен характер:
Всяка митология представлява сбор от сакрална космогония (корпус от свещени сказания) и фантастичен фолклор (много по-големия корпус от приказки). Древните митологически сказания съставят корпуси с огромна въздействена литературна стойност и стила. Те имат несъзнателно художествен характер.
(1) ‘баснословен разказ за произхода на света, за богове, полубогове и герои’ (баснословен = фантастичен) – съдържателно определение
(2) ‘наука за митовете, за техния произход, развитие и значение’ – етимологическо значение
(3) ‘съвкупността от митове и легенди на дадена култура или цивилизация’
Когато се говори за митология, не може да се говори общо, трябва да се конкретизира за коя от многобройните разновидности на митологията става въпрос. По обем някои митологии са по-големи (славянска, индийска митология), други са по-малки (египетска, древногръцка, келтска, българска митология).
Определение на проф. Хаджикосев: митологията представлява неизбежно и необходимо [цивилизационно] стъпало в развоя на човешката култура. Тя е „един много плавен и продължителен преход от предкултурата към културата”. Това понятие за митология е валидно за всичките й разновидности.
Същностните характеристики на всяка митология са:
(1) панепистемия („всезнание”, от гр. episteme, ‘(по)знание’, pan-, ‘все’): понятието е въведено в българската култура през Възраждането (средата на ХІХ в.) от д-р Петър Берон (в Париж той издава 11 тома на фр. език под заглавие „Панепистеми”); Берон се е вдъхновявал от идеята, че е възможно да съществува такава панепистемия
Всяка древна митология е била форма на всезнание, давала е отговори на всички възможни въпроси, задавани от общността. Панепистемността е едновременно всеобхватно познание и синкретично (неразчленено) познание; всезнание, но в синкретичен (неразгърнат) вид. Митологията е съдържала в неразчленен вид цялото тогавашно човешко познание. Тя е била едновременно космогония, право, морал, литература, медицина, наука, религия – всички мислими форми на човешкото познание. Това е тип познание, много далеч от съвременното специализирано познание.
(2) ритуално-магически характер:
Словото в митологическата култура функционира като творящо слово и в този смисъл то е заредено с огромна, неописуема творческа и магическа енергия. Реликти от древното митологическо мислене, което си представя словото като творящ субект, се откриват и в две от най-големите световни религии (юдаизъм и християнство). Християнският Бог твори чрез словото: назовава и се появява назованото. Четвъртото от Евангелията, съставящи основния корпус на Новия завет, Евангелието на Йоан (т.нар. “гностическо” евангелие, което е най-силно повлияно от философията на древния свят), започва с думите: “В началото бе словото и словото бе у Бог и Бог бе в словото.” Това слово според старогръцкия превод е маркирано като logos (думата има много широк спектър от значения).
Словото е не само магическо (творящо), но и ритуално; свързано е с някакъв особен религиозно-магически ритуал. Във всички древни митологически култури откриваме елементи от съединението между жест и слово, които в цялост дават един магически, творящ, фантастичен и преимуществено желателен резултат. Във всички древни магически култури един от най-важните в племето е шаманът (магьосникът) . Това е магьосникът, който се ползва с много големи социални привилегии, но има и много отговорни, сложни, неизпълними задачи. Шаманът е този, който трябва да предизвика дъжд, ако има дълго засушаване. Той трябва да спре дъжда, ако той продължава толкова дълго, че ще удави не само посевите, но и хората. Ако шаманът не успее, той може да загуби живота си, или да бъде прогонен, защото не отговаря на своята решаваща функция.
Любопитно: Епилепсията е наричана “свещената болест”, което е свързано с един много ранен пласт на религиозното мислене (шаманизма). При епилепсията човек получава припадъци. Такива припадъци първоначално са успявали да постигат шаманите. Има два начина за общение с божественото: (1) божественото да дойде тук; (2) човек да отиде в отвъдното. Шаманистките практики спадат към втория начин: чрез тялото, което припада (един вид умира), душата отива в отвъдното, консултира се там с когото трябва и за каквото трябва, после се връща отново, въплъщава се отново в тялото и съобщава какво трябва да се направи. Александър Македонски напр. е имал епилепсия, както и други доста прочути личности от античността. Болестта се смята за “свещена”, тъй като в момента, в който изпаднеш в такъв припадък, се смята, че общуваш с божественото.
В митологическите култури магията, свързана със слово и жест, играе изключително важна роля. В „Златната клонка” най-големият етнолог от втората половина на ХІХ в. и първата четвърт на ХХ в., Джеймс Фрейзър, разглежда много подробно тази комбинация от ритуално-магически характер на словото и жеста в митологическите култури. Фрейзър обобщава и именува двата основни типа магия, присъщи на митологичната култура (контагиозна и имитативна магия). „Контагиозна” букв. означава “заразителна”: при нея има контакт, допир до обекта на магията. При имитативната магия се имитира върху макет (най-често кукла) онова, което извършителят на магията (по поръчка или ако той самият желае) иска да постигне даден човек.
Остатъци от тези ритуално-магически характеристики на словото откриваме дори и в словесния състав на всички културни езици. Във всички европейски културни езици понятието за “дясно” (right – англ. ез., recht – нем. ез., правый – рус. ез.) означава не само “дясно”, но с него се означава и: 1. право – корпус от науки, свързани с юриспруденцията; 2. вярно, правилно, справедливо. Обратно: лявата посока се е смятала за погрешната, неправилната, злотворната посока и ние откриваме следи за това и в езика. Лявото е свързано с отрицателни характеристики. Напр. във фр. ез. думата за “лява посока” означава също и прил. име “несръчен, неловък”.
На бълг. език производни от ляво са левак, левичар. В левак се откриват точно тези конотации, както и във френското “неловък, несръчен”. Италианската култура е наследник на втората велика древна култура (римската). В италианския език още по-ярко личи това разграничение между ляво (asinistra, от sinistro – ‘зловещо, опасно; сочещо опасност’) и дясно.
Първият художествен похват (гр. „тропа”), който възниква в езиците още в етапа на предкултурата (митологическото общество), е свързан с табуирането на определени думи. Тази тропа бихме могли да назовем перифраза. Таубира се, понеже словото е магическо. Бог може да бъде разгневен, ако се споменава неговото име напразно. Това поражда перифразтични конструкции, напр. вм. „Зевс” се казва “оня, който мята мълнии”. Така се раждат художествените тропи. Първата художествена тропа е перифразата, родена от табуирането на определени понятия. Много често табуирането достига до такива крайности, че името на бога се замества с друго име – макар че всички знаят истинското име.
(3) несъзнателно художествен характер:
Всяка митология представлява сбор от сакрална космогония (корпус от свещени сказания) и фантастичен фолклор (много по-големия корпус от приказки). Древните митологически сказания съставят корпуси с огромна въздействена литературна стойност и стила. Те имат несъзнателно художествен характер.
Преди хиляди години легендите, митовете за създаването на света, за герои са приковавали вниманието на всякакви възрастови групи от слушатели: от деца до старци. Фолклорът не се идентифицира напълно с митологията, но приказният фолклор представлява един много съществен дял от всяка митология. Сакралната космогония е нещо по-различно: тя е по-притеглена към религията, докато приказният фолклор е по-притеглен към онова, което бихме определили като „литература”.
От къде в древността са черпили сведения за митологията, за митовете и легендите? В Древна Елада е имало специализирани писатели, наричани логографи (по-рядко митографи), които са се занимавали специално с това да записват, възпроизвеждат, систематизират древногръцките митове и легенди.
Названията “логограф” и “митограф” съдържат в себе си съответно старогръцките съществителни logos и muthos, които са многозначни, имат средно между 10 и 15 значения. С известни нюанси logos и muthos обхващат всички възможни видове повествование: разказ, съобщение, известие, пословица, поговорка, съвет и т.н.
Специализираните “писатели” по възпроизвеждането и записването на древните митове и легенди в Древна Гърция са се наричали по-често логографи, по-рядко митографи. Най-съществените изворови материали, от които са черпели древните логографи и митографи, са:
(1) Хезиод, „Теогония” (~ VІІІ-VІІ в. пр. н.е.)
Хезúод е по-млад съвременник на Омир, автор на не много дългите поеми „Теогония”, „Дела и дни” („битова творба”, от която имаме преведени само отделни откъси). Заглавието „Теогония” може да се преведе приблизително като “Произход на боговете”.
ХЕЗИОД (кр. на VІІІ в.- нач. VІІ в. пр. н.е.)
Хезиод е първият исторически засвидетелстван старогръцки, а с това и европейски поет. По произход от Мала Азия, той живее като свободен земеделец и рапсод в България. Непрекъснатият досег с капризите на суровата природа, гнетът и неправдите на богатите аристократи и несгодите в личния живот определят жизнената му и творческа позиция. Автор е на поемата “Теогония”, в която систематизира митовете за възникването на света и родословието на боговете. В другата си поема – дидактичния епос “Дела и дни” – той за първи път нарушава спокойното и хладно епическо повествование, като внушава субективната си позиция по общочовешки нравствени и житейски въпроси. За това помага и избраната форма на обръщение към брат му Перс, когото поучава както с нравствени, така и с конкретни стопански наставления за земеделските работи. В пъстротата от житейски мъдрости, морални правила и съвети във връзка със селскостопанския календар роденият от тежкия живот песимизъм среща вярата в неминуемото осъществяване на божествената правда. С тази поема Хезиод създава жанра на дидактическата поезия в старогръцката литература, като се учи от фолклорните традиции и Омир. Затова и поемите му са създадени на Омиров епически език в характерния за епоса хекзаметър.
(2) Аполодòр Атински, „Митологическа библиотека” (ІІ в. пр. н.е.)
Съчинението на Аполодор (авторството му не е напълно доказано) е преведено на бълг. език от проф. Мирена Славова. "Митологическа библиотека" или само "Библиотека" е единственото оцеляло до наши дни съчинение по древногръцка митология, където митовете на Древна Гърция са изложени в най-пълен и систематизиран вид. Съчинението се състои от три книги и Епитом, които съдържат древните митове и легенди. Първоначално книгите са били четири, но част от третата и четвъртата са загубени. Въпреки това от "Библиотека"-та получаваме много обширни знания засвета на древната митология.
Понятието “митология”, макар и изковано по образеца на старогръцки съставни думи, не е било употребявано в античността. Със сигурност през епохата на Ренесанса, вероятно около началото на ХVІ в., когато възраства интересът към класическата античност (древната литература и култура), думата “митология” влиза в употреба най-напред в Италия (итал. митолоджúя), след това вероятно във Франция (фр. митоложú). Така тази дума и нейните производни (бълг. митологичен, митологически и др.) са се разпространили в цяла Европа. Не може да се намери обаче никъде точна справка за въвеждането в употреба на термина “митология”. Джовани Бокачо е първият велик пропагандатор на античната митология в новата европейска култура. По всяка вероятност обаче не той е въвел терминът “митология”.
§. Разликата между мит и легенда
Един от най-големите специалисти по митология от предишното столетие, румъно-американецът Мирча Елиаде, дава определение за мит (вж. Елиаде, „Аспекти на мита”, фр. език). На български език са преведени много книги на Мирча Елиаде, вкл. ранните му повести и романи, печатани преди емиграцията от 1940 г., когато се установява нацисткият режим в Румъния. Мирча Елиаде (род. 1907 г.) отива най-напред в Италия, след това емигрира в САЩ, където умира през 1986 г. Преподавал е в Принстънския университет.
Елиаде дава определение за мита, което ни дава възможност да разграничим мит и легенда. Според Елиаде “МИТЪТ е свещена история, разказваща за събития, станали в незапомнени времена – времената на началата”.
В митологическото пространство времето има много особена характеристика. То не е сингуларно време (време, характерно за нашата постмодерна цивилизация), т.е. протичащо в една посока, преминавайки в една смущаваща нормалния човешки разум диалектика на непрестанен преход от минало, през настояще в бъдеще, но само в една посока, без възможност за обрат. Цивилизационното време, а вероятно и космическото време, е сингуларно – то протича само в една посока и оформя хронотопа на нашата вселена, в която има четири измерения: три пространствени и едно времево.
Предполага се, че по времето на т.нар. Big bang (“Големият взрив”), преди около 14-15 млрд. години, когато вероятно този свят, тази вселена, тези светове, този необятен космос е бил затворен в едно грахово зрънце, тогава, при този Big bang, е възникнало и времето, и пространството.
Митологическото време обаче не е сингуларно, а е циклическо време: то е време на непрестанно отиване и завръщане, време на непрестанни цикли (пролет – лято – есен – зима, и отново; рождение – младост – старост – смърт, и отново).
Най-същественото е това, че митът е “свещена история”, свещен разказ, следователно много лесно може да се каже, че ако от съвременно гледище за нас е разумно и логично да допуснем, че разликата между мит и легенда е в персонажната система (в митовете герои са боговете, в легендите герои са хората), че в митовете има много фантастика (сътворението на света, космоса), докато в историята, в легендите има някакви спомени, реликти от исторически събития, макар и станали в много отдавнашни, “незапомнени времена”. Това са разграниченията, които от съвременна гл.т. бихме направили. Но за митологическия човек оразличителният критерий между двата типа истории е религиозният критерий. Митът е “свещена история”, легендата не е. Легендата е лаическа история, фолклор.
От това много съществено разграничение идва и една друга много съществена разлика между мит и легенда: свещената история има твърдо фиксиран словесен корпус в качеството си на свещена история. Това забелязваме и в историята на религиите. В първите векове на християнството напр. е имало множество евангелия, от които днес са останали само четири. В Корана не може да се бутне и една строфа, тъй като това е свещена книга. Арабите казват, че Аллах лично отгоре и диктувал строфите на Корана на своя пророк Мохамед. Следователно словесният корпус в свещените истории, разказани в митологията, е строго фиксиран. Докато в лаическите истории, каквито са били легендите, той е вече фолклор, с един неустановен твърдо корпус.
Има една много интересна теория от ХІХ в. за мигриращите сюжети: приказни сюжети, които мигрират от една култура / цивилизация в друга и, мигрирайки, те обрастват с нови микросюжети, променят имената на героите, променят се самите истории. В легендите има най-различни варианти – нещо, което е недопустимо за свещените разкази, каквито са митовете.
§. Фетишизъм, анимизъм
Възприятието на човека за света преминава през различни етапи. Първоначално имаме етапа на фетишизъм, когато човекът започва да почита предмети около себе си като божествени, като тези предмети са движени от някаква външна сила, т.е. те притежават някаква божествена сила, но тя идва отвън, не идва от самите тях. Следващият етап е т.нар. анимизъм: там предметите се схващат като божествени, но имащи сила вътре в самите себи и те са безсмъртни, за разлика от времето на фетишизма. Това е отразено в гръцката митология: има напр. богини на дърветата (дриади): някой отива и отсича дървото, където живее дадената нимфа (дриада), и в този момент тя умира. Дриадите са смъртни (фетишизъм): живи са, докато предметът, чиято сила те дават, е жив; в момента, в който предметът изчезне, те умират. По време на анимизма отново има митове за дървесни божества и нимфи, но те вече не умират, когато им се отсече дървото, преместват се да живеят някъде другаде. За daimones се смятат всички нимфи, водните божества (пр. на извори), вкл. сатирите, полските, горските божества. Демоните (daimones) според гръцката култура биват добри или лоши. Смята се, че са покровители на човека.
По-късно, вече по Платоново време, идва схващането, че daimon е човешкият покровител: човек също си има daimon, както и всеки предмет, който схващаме като божествен. На лат. език това се изразява с genius. Човек се ражда със своя daimon (не е ясно от къде се появява), след което той изчезва със смъртта на човека (първоначална идея за душата).
Тези духове покровители (daimones) могат да бъдат лоши или добри. Хората е трябвало много да внимават да не дразнят духовете, защото това са били сили, които е трябвало да се умилостивяват. Когато имаш на своя страна добър дух покровител, това се нарича eudaimonia (eudaimon, “щастлив”). Тогава си щастлив, нещата ти вървят както трябва. Обратното, когато си привлякъл духа срещу себе си, това е kakodaimonia, нещастие (kakodaimon, “нещастен”).
І. Космогония
Една от най-древните характеристики на митологическата култура е свързана с космогоническите митове (космогонии). В определението на Мирча Елиаде за мита има съвсем очевиден намек за това, че най-свещените сред свещените разкази във всяка митология са разказите за събития, станали в “незапомнени времена – времената на началата”. Още в древните митологически култури нашите предци, живели вероятно десетки хиляди години преди нас, са се интересували от това, което днес ние наричаме The Big Bang, от къде е тръгнало всичко.
Основна характеристика на всяка митология са космогоническите митове – митовете за произхода на космоса, на света. Основната посока на движение в рамките на митологическата култура, с оглед на космогоническите митове (митовете за сътворението), е движението от хаос от към космос (kosmos идва от kosneo – “украсявам, поставям в ред”). Във всички митологически култури движението е от хаос към космос. Друг е въпросът, че съвременните астрофизици още не са могли да разгадаят свръхтайната на битието и на космоса, а именно: развитието на вселената сега е движение, което може да бъде определено като движение от енергия към ентропия (разпадане, угасване, изчезване). Съвременните астрофизици са се разделили на два лагера: едните предполагат, че тази ентропия (“разбягването на вселените”) ще продължи безкрайно, другите предполагат, че от определена критична точка ще започне обратният процес на събиране на вселената, докато се стигне, може би, отново до свръхточката, от която някога е тръгнал този грандиозен Big Bang преди 15 млрд. години.
ІІ. Фетишизъм: преданимизъм и анимизъм
Втори съществен елемент в митологиите, който ще се разгледа върху материал от древногръцката митология, е фетишизмът.
Анимизъм: свързано е с латинските понятия анимус (“дух”), анима (“душа”).
Фетишизъм е производно от понятието “фетиш”, което влиза в културния речник, тръгвайки от португалски (фетису), през френски, където става фетиш. Това е етимологията. От френски фетишизъм влиза във всички европейски езици.
Фетишът се превежда като гр. “идол”, прабълг. “кумир” (вж. Речник на чуждите думи в българския език); “обожавам” и “обожествявам” предмет. Фетишистката фаза от развоя на митологиите е свързана с една много древна фаза на човешкото мислене, когато езикът е бил в много ранна фаза на развитие и човекът не е разполагал с абстрактни понятия. Има една много интересна науа, палеофилология, която изучава произхода на езика като антропологическо явление. Това е една много сложна и крайно проблематична наука. В ранната фаза от развоя на езиците е имало основно съществителни, глаголи и вероятно наречия, обозначаващи начина на действие. В протоезиците не са съществували абстрактни понятия. Първобитният човек не е можел да абстрахира, да мисли в абстракции, поради което и божествата са му били в помощ. Танатос е бил мислен не като смъртта изобщо, а като конкретен бог, преносител и извършител, “оператор” на смъртния акт.
Фетишите са свещени, обожествявани предмети, преди всичко защото са символизирали вещно (чрез предмет – първоначално това са били някакви каменни изваяния или обикновен камък, дървени предмети) божества. И тъй като човекът не е бил в състояние да абстрахира понятието, фигуриращо в предмета (което обозначава предмета), т.е. не са могли да абстрахират обозначаемо от означаващо, в съзнанието на митологическия човек, което е една много древна фаза от развоя на митологичното съзнание, ликвидирането на фетиша означава гибел, смърт, край на обозначаемото, на предмета, на бога, а може и на героя (герои също са били обозначавани с фетиш).
Тази смърт на божеството най-често се съотнася с второстепенни, третостепенни богове. Например, в древногръцката митология най-разпространените богове са т.нар. хамадрюади. Понятието “хамадрюади” обозначава, грубо казано, всички дървесни видове. Хамадрюада е обобщено, по-късно наименование на всички дървесни видове.
Отсичане на едно дърво, изгарянето е гибел за една гаматриада. Във всички митологии, включително в национални митологии, в националния фолклор, са запазени реликти от това древно фетишистко мислене, идентифициращо обозначаемото с понятието, предмета с наименованието. Ликвидирането на фетиша, който е материален образ на предмета, означава край, гибел, смърт на този предмет.
В българската митология съществува в народните обичаи такъв момент, който очевидно е реликта от древно фетишистко мислене. Например, плодните дръвчета не дават веднага плод, а след известен брой години, за различните видове (3-5 години, в зависимост от вида на дървото). Сценка, разигравана от стопанин, някоя пролет: излиза стопанинът, с брадва, преметната на ръка; жена му е на прага, а той се задава и заклева дръвчето, някаква овошка. Казва: “Аз туй дърво ще го отсека, защото не ражда.” – той плаши дървото. Митологическото мислене не само обожествява, то дарява с живот абсолютно всичко; не само богове и хора. В митологическото съзнание целият свят е одухотворен: растения, камъни, животни. Затова и във фолклора, което е разновидност на митологията – митологията се състои от сакрална космогония плюс вълшебен (приказен) фолклор. В приказния фолклор има герои, които владеят езика на животните. Получават магически дара да разбират езика на животните и на растенията. Затова не бива да се учудваме, че стопанинът се заканва на дръвчето, защото в древното митологическо мислене всичко е одухотворено. И се разиграва един диалог. Стопанката казва: “Недей бе, мъжо, остави го! То ще роди тази година!” Той му се заканва още известно време, след това си прибира секирата, а стреснатото дърво се очаква да роди, да даде плод.
В древногръцката митология са много малко сказанията, легендите, свързани с тази изключително древна фаза на митологичното мислене (фетишистката фаза). В елинската митология има един много интересен герой, който не е от най-популярните като Тезей, Херакъл и пр., може би защото е един от прекалено древните герои – това е Мелеагър Еторийски. Може да се каже, че фетишистки са най-древните легенди.
Мелеагър Еторийски – от гр. Етория, един от прочутите центрове на елинската цивилизация в Пелопонес. Най-древният вариант на легендата за Мелеагър Еторийски: когато Мелеагър се родил, над неговата люлка се появили трите владичици – богините на съдбата, трите Мойри. Много често второстепенните богове с наказателна, устрашаваща функция, са трилики божества. Във фолклора се появяват подобни богини, богините на съдбата – най-често предрешени като феи, но в елинската митология те са Мойри. След като изричат своите предсказания за това, че се е родил един младенец, който ще се превърне в един от най-славните елински мъже, те връчват на майка му една запалена факла и я известяват, че когато тази факла догори, Мелеагър ще умре. Това е легендата, която илюстрира перфектно механизма на древния ефект на фетиша: изгаря факлата – умира героят.
Мелеагър става прочут герой, но в един момент, когато той вече е много прочут из цяла Елада, става свада между два съседни града, при която Мелеагър по невнимание убива своя вуйчо, брата на майка си. Родовата принадлежност в древните митове и легенди, т.е. принадлежността към рода, е като че ли по-важна, отколкото принадлежността към по-тесния кръг на семейството. Когато известяват майката за случилото се, тя е твърде наскърбена и огорчена. Това е прекалено древен фетишистки сюжет: нормално е майката да бъде уязвена от смъртта на сина си, но никога не може да се срещне в по-късни сказания, приказки, фолклор – никоя майка няма да предпочете брат си или сестра си пред детето си. Тук майката, много огорчена, изважда от раклата факлата, която й връчват Мойрите, и я запалва. През това време Мелеагър е още в боя – карат се, бият се – и когато факлата догаря, той пада и умира, защото се задейства ефектът на фетиша.
В два класически романа на западноевропейската литература от ХІХ в. откриваме модерна “транскрипция” на фетишистки мотив. Тези два романа са “Шагренова кожа” на Балзак (1831 г.) – един от първите шедьоври на големия френски писател, преведен неколкократно и на български (“шагрен” е непреводимо), и “Портретът на Дориан Грей” на Оскар Уайлд (1891 г.). Още в заглавията на тези класически романи е изведен на преден план фетишът. Това е шагреновата кожа от романа на Балзак и портретът на Дориан Грей в романа на О. Уайлд. Това са два фетиша. Ето как в една литература, много близка до модерната, се проявяват такива реликти от древно митологическо, фетишистко мислене.
Преданимизъм: в определен етап от развоя на мисленето и езика вече се появява способността на човек да абстрахира, т.е. божеството може да излиза извън предмета, който го символизира. В тази фаза, която немският митолог от края на ХІХ в. и нач. на ХХ в., Георг Узенер, назовава “преданимизъм”, се появяват боговете на дадено мигновение – даймоните (от гр. даймон – “демон” в съврем. европ. езици).
Старогръцките даймони са, според Г. Узенер, боговете на даден момент. Демоните обикновено са духове, които правят бели. Това са зле настроени духове, подобни на полтъргайстите (нем. Poltergeist - “пакостлив дух”) – пакостливи духове, необяснени от съвременната наука. В даден дом се вселява такъв полтъргайст и започва да вилнее – да изгаря електрическите уреди, да хвърля чаши, да замеря хората с чинии, хвърля камъни. Нещо подобно са били и античните даймони.
Узенер ги нарича “духове, богове на дадения момент”. Съществува и по-точно понятие за тях. Във фазата на анимизма, когато човешкото мислене вече постепенно се превръща от предметно в абстрахиращо, се появяват отелесняващите се духове и богове, т.е. такива, които придобиват телесен израз. Във фазата на преданимизма това са второстепенни богове (даймони), но във фазата на анимизма, една много по-напреднала фаза, всичко се отелеснява – и богове, и хора. Боговете приемат облика, който пожелаят, превръщат се в животни, растения, предмети, но могат да претърпят и обратната метаморфоза. Хората са обект на такива метаморфози и също се отелесняват, но вече излизайки от своята антропоморфна форма. Отелесняват се в животни, растения, в камъни.
В римската митология напр. тази анимистка фаза в развоя на митологическото мислене достига до един много интересен феномен. Това го няма в древногръцката митология, но нас ни интересуват и нейните производни. Римската митология е заела 85% от елинската. Според римската митология всеки човек притежава свой собствен дух-покровител, който се нарича гениус, т.е. всеки човек притежава свой гений. Всеки човек притежава свой собствен дух-покровител. Даймоните са злотворни духове. Те вършат обикновено пакости. Гениусът е духът-покровител на всеки човек. От там вече в повечето културни езици влиза познатата дума гений, която е запазила част от своето първоначално значение. Геният на всеки човек, това е оня дух-покровител, който го води напред и нагоре.
Във фазата на анимизма, когато вече има много развито абстрактно мислене, когато човек вече е в състояние да абстрахира предмета от идеята, която предметът назовава, която символизира предмета, вече настъпва фазата на всеобщото отелесняване на богове и фаза.
Третата важна фаза от развоя на митологическото мислене има допирни точки с фетишизма.
ІІІ. Тотемизъм
Понятието произлиза от същ. име тотем, което идва от някой от езиците на американските индианци. От индиански думата тотем означава “животно”, по-рядко “растение” или “предмет”, почитани като прародител на племето. Думите тотем и фетиш имат много голям обем от значения: тотем е също така предметът, изобразяван, представян по образен (символичен) начин животното, прародител на племето. Всяко индианско племе е почитало своя тотем под формата на предмет-изображение. Предметното изображение на тотема се припокрива до голяма степен с фетиша. И тотемът, и фетишът са много важни – почитани, обожествявани, пазени, съхранявани, защото унищожението както на фетиша, така и на тотема, е голямо нещастие.
Най-често тотемът е животното прародител. Във всички митологии е така, въпросът е защо. В много от митологиите животното прародител е характерно за географската област, населявана от съответното племе, род, цивилизация. Много често това е животното, което осигурява прехраната, оцеляването на племето и затова то бива обожествявано, тъй като от него трябва да бъде измолена прошка за това, че бива унищожавано, за да достави храна, живот на племето.
В старогръцката (елинската) митология се откриват много общи елементи от фетишизъм и тотемизъм. Има един легендарен митологически сюжет за основаването на т.нар. седмовратна Тива. Тива в старогръцката област Беотия, северен Пелопонес (за различни от египетската стовратна Тива) на Древна Елада. Според легендата основателят на Тива, цар Кадам, получава поръчение да основе град, на който той трябва да стане владетел и на този град-държава е отсъдено бляскаво бъдеще. Кадам следва една свещена крава от стадото на бог Аполон, която го отвежда в областта Беотия и там кравата бива нападната и изядена от някакъв дракон. Тук се среща един много стандартен митологическо-фолклорен сюжет за двубоя на герой с дракон. Това го има не само в античната митология, но и в средновековната митология, християнската митология – пр. Св. Георги убива ламята. Гръцката ламия (ламя) е точно този дракон, известен още от древногръцките сказания.
Кадам ликвидира дракона и избива всичките му зъби и ги засява в плодородната беотийска земя. Това е фетишистка подробност (зъбът, окото са фетиши – едни от най-важните елементи на фетишизма). Кадам засява зъбите на дракона в земята и веднага от земята започват да изникват въоръжени бойци, които започват да се бият помежду си. Оцелелите се превръщат в първите поданици на цар Кадам, които основават легендарната седмовратна Тива.
Тотемни и фетишистки елементи са сплетени в древните легенди.
Друг интересен момент е символизацията на боговете. Племената имат животински произход. Например легендарният основател на Атина, цар Ерехтей (на Акропола е запазена постройката на храма, посветен на него). Според легендата Ерехтей е бил получовек, полузмей. От кръста надолу е бил змия. Първите поданици на цар Ерехтей са били мравки, които той е превърнал в хора. Затова първоначално атиняни били наричани мирмидонци (от старогр. мирмекс – “мравка”).
Боговете трябва да имат зооморфни ответници, което е обратният вариант. Очевидно се търси – има магическа връзка и равновесие – между тотема, символизиращ краля на племето, на рода и животното, символизиращо бога покровител. Почти всички олимпийски богове имат свое зооморфно съответствие. Богът повелител Зевс бива символизиран от царствената птица орел. Много често е символизиран и като едно животно, което е свещено животно за целия средиземноморски ареал – бикът. Неговата височайша съпруга и сестра Хера е символизирана от две животни, има два зооморфни ответника: паун и юница (старобългарска дума, която означава “телица”, “женско теле”). Връзката между пауна и юницата е в красивите очи. Смятало се е, че Хера има необикновено красиви очи. Паунът като си разпери опашката, целият блясва в много красиви, големи очи. Големи са очите и на кравата, на телето. Когато говори за Хера, Омир в своята поемата най-често я нарича “воолооката Хера”, защото има големи очи, изразителни, влажни.
Има още една богиня с два зооморфни ответника: Атина. Това е една от най-популярните богини; богинята девственица, покровителка на занаятите, науките, на знанието и мъдростта. Богинята Атина има два тотема: единият са нощните птици от типа на бухал, кукумявка, сова, смятани за птици за мъдростта, а другият е змията. Змията също е много интересен тотемен символ в митологическата култура. Тя символизира не само мъдростта, но и загадката, пълнотата на битието. В индийската митология напр. и в египетската митология има един много интересен образ: образ на змия, захапала опашката си. Такава геометрична фигура представлява перфектният кръг, символ на безкрайността и същевременно на загадката. Змията при представянето на Атина е свързано и с ранни тератологически, т.е. страховити представи на най-ранната фаза от митологията.
ІV. Метаморфози
Това е един доста по-късен комплекс от фазата на анимизма, за която е характерно тоталното отелесняване на богове и хора. Понятието метамòрфозис от старогр. ез. се превежда на български като “преображение”, “превръщане”. Когато говорим за метаморфози, ще имаме предвид легенди, сказания за преображения на хора и богове. Това са най-поетичните страници от древногръцката митология – легенди, просъществували в продължение на хиляди години, но изразяващи една по-напреднала фаза от митологическото мислене, която свързваме с анимизма, т.е. с отелесняването на богове и хора.
Има различни типове метаморфози:
• петроморфни
• дендроморфни
• зооморфни
• миксантропически
При тази фаза в развоя на митологическото мислене целият свят е одушевен. Всичко е одушевено: предмети, растения, животни, хора и богове. Още древният елин е имал съзнанието за различната степен на одушевеност, което е напълно разбираемо. Одушевеността е по-малка при предметите, по-голяма при растения, още по-голяма при животни, най-голяма при човека. Тези различни превръщения фиксираме с тези старогръцки термини.
1. Петроморфни метаморфози
Петроморфни са преображенията на герои хора в предмети, камъни (гр. петрос – “камък”). Дендромофрни (гр. дендрон – “дърво”): растителни преображения – в цвете, растение, дърво.
Различна е позицията, която заемат богове и хора в тези сказания за преображения. Две от най-прочутите творби на античната литература се наричат “Метаморфози”. Големият сборник сказания, написани в поетическа форма, на римския поет Овидий (ок. времето, когато се е родил Исус Христос, нач. на н.е.). Овидий събира в една книга, назована “Метаморфози” (преведена на бълг. ез. от Георги Батаклиев, Изд. “Народна култура”, 1975 г.).
Още една велика книга на древността се нарича “Метаморфози”. Това е прочутият роман на римския писател Апулей, жив. ІІ в. сл. Хр., назован през епохата на Средновековието с наименованието “Златното магаре”, за да се различава книгата му от знаменитата книга на Овидий (“Метаморфози”). Книгата на Апулей е създадена ок. ІІ в. сл. Хр. Боговете там са субект на превръщенията, т.е. те могат да превръщат и себе си, и хората в каквото пожелаят. Могат да се превръщат в животни, в растения, в предмет и съответно да превръщат в нещо подобно и хората. Те са субекти на превръщението, защото накрая приемат своята божеска антропоморфна форма. Хората са обект на превръщение от страна на боговете и биват превръщани в камъни, в растения, в животни.
Повелителят на богове и смъртни Зевс се е славел с неутолим сексуален апетит и си харесвал хубави земни момичета, които съблазнявал. Най-често приемал и различен облик (вж. Тициан, “Похищението на Европа”). Зевс похищава Европа като приема облика на един бял бик – кротък, обичлив. Непрекъснато се въртял край Европа, а Европа е била дъщеря на тирския владетел (на територията на дн. Ливан), най-западната част на Азия. В един определен момент, когато Европа свикнала с благото и прекрасно животно, Зевс я метнал с рогата си на своя гръб, преплувал морето до о-в Крит, където приел божеския си облик, и превърнал прелестната Европа в своя любовница.
Като лебед Зевс обладава красавицата Леда, която ражда двама от олимпийските младши богове – Аполон и Артемида. В превъплъщенията на бог Зевс има дори едно много оригинално: начинът, по който Зевс обладава Даная. Даная е дъщеря на елинския василевс Ахесилай, комуто предричат, че дъщеря му ще му донесе позор и той я заключва в една специално изградена кула на брега на морето. Той не знае, че прекрасната Даная е била харесана от самия Зевс. За да проникне в непристъпната кула, Зевс приема облика на златен дъжд. Има великолепни платна, напр. на Тициан и на Рембранд, които илюстрират преминаването на златния дъжд над копнеещата Даная високо в кулата. Това звучи като една пределно ясно метафора, символ, алегория: златният дъжд. Боговете са актанти, деятели, те са субекти на тези превръщения. За разлика от тях страдат хората.
Най-страшна е участта на нещастната Ниоба (от гр. Ниобе) – една земна жена, която имала неблагоразумието един ден да се похвали, че тя, за разлика от Леда, която родила само две деца, е родила 7 сина и 7 дъщери, и то по-хубави от децата на Леда, па макар и с божествен произход. Това дочул Аполон, синът на Леда, и, безумно разгневен от дързостта на тази жена, веднага се отправил към нейния дом, извадил кочана със стрелите, лъка, и започнал да изтребва децата на Ниоба едно по едно. Ликвидирал ги всичките. Къде тук е петроморфният мотив?
Според старогръцкото сказание Ниоба е наблюдавала с ужас изтребването на децата си и за наказание, след като свършил с това детеизтребление, Аполон превърнал жената в камък. Вкаменил е, но тя съхранила при това своите чувства и могла да мисли и да си спомня – едно много тежко наказание. Това е един класически петроморфен мотив: Ниобе, превърната в камък, къс скала, жива статуя от Аполон. (вж. файла Кун. Н. – Ниоба, в Гугъл групата на курса)
Много по-често използвани са дендроморфните мотиви, т.е. превръщането на даден герой в растение.
ІV. Метаморфози
Метаморфозите съставляват един много обемист корпус във всяка митология, особено голям в древногръцката, а посредством нея – в римската. Великият римски поет Овидий, живял във времето около рождение на Исус Христос (малко преди началото на новата ера), е събрал целия свод от сказания за метаморфози (митове и легенди) в своята книга “Метаморфози”.
“Метаморфози” на Овидий е съставена от 15 книги, а общият брой на метаморфозните сказания, включени в книгата (по-голямата част от тях са старогръцки митове и легенди), е около 250 стр. Няма по-голям свод. Това е една творба от епохата на класическата античност.
Книгата “Метаморфози” на Овидий е преведена на български език от Георги Батаклиев в поредицата на “Световна класика”, 1974 г.
2. Дендроморфни метаморфози
При тези метаморфози човек бива преобразяван в растение – цвете, храст, дърво. Пример: една от много популярните дендроморфни метаморфози, разработени от Овидий, е легендата за Хиацинт (гр. хиацинт – “зюмбюл”) – едно много красиво цвете, което изобилства в поезията на символистите (Емануил Попдимитров).
Хиацинт бил красив младеж, син на спартанския василевс и приятел на Аполон. Аполон често слизал от Олимп край р. Европа (в Лакòния, Южен Пелопонес), защото обичал да общува с Хиацинт. В един хубав летен ден двамата приятели захванали да се състезават в хвърляне на диск. Хвърлянето на диск е една от най-древните лекоатлетически дисциплини. Първи хвърлил диска бог Аполон, а Хиацинт притичал към мястото, където се очаквало да падне. Хиацинт много точно преценил къде ще падне дискът (вж. Николай Кун, “Старогръцки легенди и митове”, Изд. “Наука и изкуство”, С. 1979 г.) и в момента, в който бронзовият диск тупнал на земята, понеже явно бил хвърлен с много голяма сила, той отскочил и ударил по главата Хиацинт. Ударил го много лошо, умъртвил го. Аполон се надвесил над своя приятел, мъчил се да го свести, но Хиацинт умрял. Последните думи на Аполон били: “Няма да умреш, ти ще живееш вечно.” По волята на боговете мъртвият Хиацинт се превърнал в цветето хиацинт, в чиито венечни листица древните гърци виждали капчици кръв, изобразяващи заклинанието на самия бог Аполон. Това е една дендроморфна легенда. (вж. файла Кун. Н. – Хиацинт, в Гугъл групата на курса)
Друга такава легенда е тази за Дафнè (Дафина). Дафината е едно кръстообразно дърво, което се въди в южните предели на България и е много популярно в кулинарията под формата на дафинов лист.
В елинската митология Дафне е дъщеря на речния бог Пеней. Тя имала нещастието (една от многобройните гамадриади) в нея да се влюби бог Аполон, който изгарял от страст към красивата нимфа. Един хубав ден, когато я срещнал покрай р. Пеней, Аполон, горящ от страст, се втурнал подир Дафне, която започнала да бяга. Аполон успява да я настигне, прегърнал я и в този момент Дафне се примолила на баща си Пеней да я спаси. Пеней се отзовал и превърнал прекрасната нимфа, гамадриадата Дафне, в дръвчето дафина. (вж. файла Кун. Н. – Дафна, в Гугъл групата)
В европейската култура и изкуство тази легенда за преображението на Дафне е разработвана стотици пъти – в живописни платна, в пластики, в скулптури, в поеми.
3. Зооморфни метаморфози
Най-често срещаните легенди са дендроморфните и зооморфните легенди. Зооморфните легенди също са многобройни.
Легендата за Арахне (Арахна, гр. арахне – “паяк”): Арахне била прочута атинска тъкачка, която обаче имала неблагоразумието един ден да се похвали, че би могла да се състезава в изкуството на тъкането със самата Атина, богинята покровителка на занаятите и изкуствата.
Атина приела облика на някаква грозна старица, явила се при Арахне и я увещавала да се откаже от състезание с Атина, за да си няма разправии. Но Арахне била непреклонна. Тогава богинята приела своя божески облик (при боговете такива превръщения са били нещо естествено). Състезавали се двете и макар че Арахне се проявила блестящо, изтъкала великолепен плат, тематичен – представила живота на атиняни – боговете присъдили победата на Атина, която, ядосана много от дързостта на тъкачката, я ударила с кросното и я проклела да се превърне в паяк, вечно да виси на своето платно и никога да не успее да го довърши. Така Арахне била наказала и превърната в паяк, заради безумството си и своята дързост. (вж. файла Кун. Н. – Арахна, в Гугъл групата на курса)
4. Миксантропически легенди
Това е още един вариант на метаморфозните сказания. “Миксантропически” са тези форми, в които човешкото е смесено с животински черти. Миксантропическите легенди са много тясно обвързани с тотемистката фаза в развоя на митологията, за която е характерно наличието на животното прародител, което се превръща в зооморфен ответник на съответния бог.
В много митологии и религии, не само в старогръцката, откриваме такива миксантропически форми на богове. Миксантропическите легенди в древногръцката митология ни препращат не към богове, а към най-нисшия слой на божеското съсловие. В индийската ведическа митология напр. има един бог Ганеш, който се представя традиционно като човек с глава и хобот на слон. Много повече са миксантропическите богове в египетската митология, напр. богинята Хатор, представена като жена с глава на крава и с атрибутите на кравата (рога). Един от важните египетски богове, лунният бог, повелителят на думите бог Хор, също е миксантропическо създание: мъж с глава на сокол. Може би най-интересният сред второстепенните египетски богове е бог Себек, повелителят на нилските води, представян като мъж с крокодилска глава.
С миксантропическите създания от елинската митология са свързани някои от най-интересните, авантюрни легенди. Чудовището Минотавър е като че ли най-южно, най-средиземноморско и най-близко до египетските миксантропически богове. Минотавърът в древногръцката митология представлява чудовище: мъж с глава на бик. Съгласно един много интересен цикъл от легенди, свързан с минойската цивилизация, Минотавърът е бил затворен от цар Минос на о-в Крит в един специално построен от най-прочутия древен архитект Дедал лабиринт и всяка година Атина е трябвало да изпраща своя кръвен данък на критския владетел: 6 девойки и 6 младежи, които са били вкарвани в лабиринта, където ставали жертва на Минотавъра. Убиецът на Минотавъра е Тезей, един от най-популярните гръцки герои.
Най-популярното миксантропическо създание в елинската митология е кентавърът. Древните елини са вярвали, че тези създания едновременно и мъжки, и женски, са живеели на цели стада: кентаври и кентавърки. Кентавърът е полу-човек (до кръста мъж), полу-животно (от кръста надолу е кон). Най-прочутият кентавър е Хирон, възпитателят на Ахил. Смятало се е, че той е най-мъдрото създание на елинската древност.
Древните хора са вярвали, че съществуват кентаври и кентавърки. Даже по времето на един от първите римски императори, Клавдий, това е отбелязано в една от римските истории: бил хванат кентавър, някъде в Аравинската пустиня (дн. Саудитска Арабия) и отведен в Рим, където, за да го съхранят, го поставили в един огромен съд с мед. Древните историци твърдят, че този кентавър можел да се види в продължение на няколко десетки години в двора на римските императори. Така древните хора са вярвали съвсем сериозно в съществуването на кентаври и кентавриси.
Любима художествена тема в древните мозайки, описана и от Овидий в неговите “Метаморфози”, е бой между кентаври и лапити. Сюжетът е разработен от Овидий в неговите “Метаморфози”: по време на сватбата на Елитой (?) възниква скандал между лапити и кентаври и започват да се изтребват взаимно.
Специализираните “писатели” по възпроизвеждането и записването на древните митове и легенди в Древна Гърция са се наричали по-често логографи, по-рядко митографи. Най-съществените изворови материали, от които са черпели древните логографи и митографи, са:
(1) Хезиод, „Теогония” (~ VІІІ-VІІ в. пр. н.е.)
Хезúод е по-млад съвременник на Омир, автор на не много дългите поеми „Теогония”, „Дела и дни” („битова творба”, от която имаме преведени само отделни откъси). Заглавието „Теогония” може да се преведе приблизително като “Произход на боговете”.
ХЕЗИОД (кр. на VІІІ в.- нач. VІІ в. пр. н.е.)
вж. Стефанова, Славова, Иванчева, „Помагало по антична литература”, С. 1985 г.
Хезиод е първият исторически засвидетелстван старогръцки, а с това и европейски поет. По произход от Мала Азия, той живее като свободен земеделец и рапсод в България. Непрекъснатият досег с капризите на суровата природа, гнетът и неправдите на богатите аристократи и несгодите в личния живот определят жизнената му и творческа позиция. Автор е на поемата “Теогония”, в която систематизира митовете за възникването на света и родословието на боговете. В другата си поема – дидактичния епос “Дела и дни” – той за първи път нарушава спокойното и хладно епическо повествование, като внушава субективната си позиция по общочовешки нравствени и житейски въпроси. За това помага и избраната форма на обръщение към брат му Перс, когото поучава както с нравствени, така и с конкретни стопански наставления за земеделските работи. В пъстротата от житейски мъдрости, морални правила и съвети във връзка със селскостопанския календар роденият от тежкия живот песимизъм среща вярата в неминуемото осъществяване на божествената правда. С тази поема Хезиод създава жанра на дидактическата поезия в старогръцката литература, като се учи от фолклорните традиции и Омир. Затова и поемите му са създадени на Омиров епически език в характерния за епоса хекзаметър.
(2) Аполодòр Атински, „Митологическа библиотека” (ІІ в. пр. н.е.)
Съчинението на Аполодор (авторството му не е напълно доказано) е преведено на бълг. език от проф. Мирена Славова. "Митологическа библиотека" или само "Библиотека" е единственото оцеляло до наши дни съчинение по древногръцка митология, където митовете на Древна Гърция са изложени в най-пълен и систематизиран вид. Съчинението се състои от три книги и Епитом, които съдържат древните митове и легенди. Първоначално книгите са били четири, но част от третата и четвъртата са загубени. Въпреки това от "Библиотека"-та получаваме много обширни знания засвета на древната митология.
ИЗТОЧНИК: Уикипедия
* * *
Понятието “митология”, макар и изковано по образеца на старогръцки съставни думи, не е било употребявано в античността. Със сигурност през епохата на Ренесанса, вероятно около началото на ХVІ в., когато възраства интересът към класическата античност (древната литература и култура), думата “митология” влиза в употреба най-напред в Италия (итал. митолоджúя), след това вероятно във Франция (фр. митоложú). Така тази дума и нейните производни (бълг. митологичен, митологически и др.) са се разпространили в цяла Европа. Не може да се намери обаче никъде точна справка за въвеждането в употреба на термина “митология”. Джовани Бокачо е първият велик пропагандатор на античната митология в новата европейска култура. По всяка вероятност обаче не той е въвел терминът “митология”.
§. Разликата между мит и легенда
вж. книгите на Богдан Богданов; Мелетински, “Поетика на мита”
Един от най-големите специалисти по митология от предишното столетие, румъно-американецът Мирча Елиаде, дава определение за мит (вж. Елиаде, „Аспекти на мита”, фр. език). На български език са преведени много книги на Мирча Елиаде, вкл. ранните му повести и романи, печатани преди емиграцията от 1940 г., когато се установява нацисткият режим в Румъния. Мирча Елиаде (род. 1907 г.) отива най-напред в Италия, след това емигрира в САЩ, където умира през 1986 г. Преподавал е в Принстънския университет.
Елиаде дава определение за мита, което ни дава възможност да разграничим мит и легенда. Според Елиаде “МИТЪТ е свещена история, разказваща за събития, станали в незапомнени времена – времената на началата”.
В митологическото пространство времето има много особена характеристика. То не е сингуларно време (време, характерно за нашата постмодерна цивилизация), т.е. протичащо в една посока, преминавайки в една смущаваща нормалния човешки разум диалектика на непрестанен преход от минало, през настояще в бъдеще, но само в една посока, без възможност за обрат. Цивилизационното време, а вероятно и космическото време, е сингуларно – то протича само в една посока и оформя хронотопа на нашата вселена, в която има четири измерения: три пространствени и едно времево.
Предполага се, че по времето на т.нар. Big bang (“Големият взрив”), преди около 14-15 млрд. години, когато вероятно този свят, тази вселена, тези светове, този необятен космос е бил затворен в едно грахово зрънце, тогава, при този Big bang, е възникнало и времето, и пространството.
Митологическото време обаче не е сингуларно, а е циклическо време: то е време на непрестанно отиване и завръщане, време на непрестанни цикли (пролет – лято – есен – зима, и отново; рождение – младост – старост – смърт, и отново).
Най-същественото е това, че митът е “свещена история”, свещен разказ, следователно много лесно може да се каже, че ако от съвременно гледище за нас е разумно и логично да допуснем, че разликата между мит и легенда е в персонажната система (в митовете герои са боговете, в легендите герои са хората), че в митовете има много фантастика (сътворението на света, космоса), докато в историята, в легендите има някакви спомени, реликти от исторически събития, макар и станали в много отдавнашни, “незапомнени времена”. Това са разграниченията, които от съвременна гл.т. бихме направили. Но за митологическия човек оразличителният критерий между двата типа истории е религиозният критерий. Митът е “свещена история”, легендата не е. Легендата е лаическа история, фолклор.
От това много съществено разграничение идва и една друга много съществена разлика между мит и легенда: свещената история има твърдо фиксиран словесен корпус в качеството си на свещена история. Това забелязваме и в историята на религиите. В първите векове на християнството напр. е имало множество евангелия, от които днес са останали само четири. В Корана не може да се бутне и една строфа, тъй като това е свещена книга. Арабите казват, че Аллах лично отгоре и диктувал строфите на Корана на своя пророк Мохамед. Следователно словесният корпус в свещените истории, разказани в митологията, е строго фиксиран. Докато в лаическите истории, каквито са били легендите, той е вече фолклор, с един неустановен твърдо корпус.
Има една много интересна теория от ХІХ в. за мигриращите сюжети: приказни сюжети, които мигрират от една култура / цивилизация в друга и, мигрирайки, те обрастват с нови микросюжети, променят имената на героите, променят се самите истории. В легендите има най-различни варианти – нещо, което е недопустимо за свещените разкази, каквито са митовете.
§. Фетишизъм, анимизъм
Възприятието на човека за света преминава през различни етапи. Първоначално имаме етапа на фетишизъм, когато човекът започва да почита предмети около себе си като божествени, като тези предмети са движени от някаква външна сила, т.е. те притежават някаква божествена сила, но тя идва отвън, не идва от самите тях. Следващият етап е т.нар. анимизъм: там предметите се схващат като божествени, но имащи сила вътре в самите себи и те са безсмъртни, за разлика от времето на фетишизма. Това е отразено в гръцката митология: има напр. богини на дърветата (дриади): някой отива и отсича дървото, където живее дадената нимфа (дриада), и в този момент тя умира. Дриадите са смъртни (фетишизъм): живи са, докато предметът, чиято сила те дават, е жив; в момента, в който предметът изчезне, те умират. По време на анимизма отново има митове за дървесни божества и нимфи, но те вече не умират, когато им се отсече дървото, преместват се да живеят някъде другаде. За daimones се смятат всички нимфи, водните божества (пр. на извори), вкл. сатирите, полските, горските божества. Демоните (daimones) според гръцката култура биват добри или лоши. Смята се, че са покровители на човека.
По-късно, вече по Платоново време, идва схващането, че daimon е човешкият покровител: човек също си има daimon, както и всеки предмет, който схващаме като божествен. На лат. език това се изразява с genius. Човек се ражда със своя daimon (не е ясно от къде се появява), след което той изчезва със смъртта на човека (първоначална идея за душата).
Тези духове покровители (daimones) могат да бъдат лоши или добри. Хората е трябвало много да внимават да не дразнят духовете, защото това са били сили, които е трябвало да се умилостивяват. Когато имаш на своя страна добър дух покровител, това се нарича eudaimonia (eudaimon, “щастлив”). Тогава си щастлив, нещата ти вървят както трябва. Обратното, когато си привлякъл духа срещу себе си, това е kakodaimonia, нещастие (kakodaimon, “нещастен”).
І. Космогония
Една от най-древните характеристики на митологическата култура е свързана с космогоническите митове (космогонии). В определението на Мирча Елиаде за мита има съвсем очевиден намек за това, че най-свещените сред свещените разкази във всяка митология са разказите за събития, станали в “незапомнени времена – времената на началата”. Още в древните митологически култури нашите предци, живели вероятно десетки хиляди години преди нас, са се интересували от това, което днес ние наричаме The Big Bang, от къде е тръгнало всичко.
Основна характеристика на всяка митология са космогоническите митове – митовете за произхода на космоса, на света. Основната посока на движение в рамките на митологическата култура, с оглед на космогоническите митове (митовете за сътворението), е движението от хаос от към космос (kosmos идва от kosneo – “украсявам, поставям в ред”). Във всички митологически култури движението е от хаос към космос. Друг е въпросът, че съвременните астрофизици още не са могли да разгадаят свръхтайната на битието и на космоса, а именно: развитието на вселената сега е движение, което може да бъде определено като движение от енергия към ентропия (разпадане, угасване, изчезване). Съвременните астрофизици са се разделили на два лагера: едните предполагат, че тази ентропия (“разбягването на вселените”) ще продължи безкрайно, другите предполагат, че от определена критична точка ще започне обратният процес на събиране на вселената, докато се стигне, може би, отново до свръхточката, от която някога е тръгнал този грандиозен Big Bang преди 15 млрд. години.
ІІ. Фетишизъм: преданимизъм и анимизъм
Втори съществен елемент в митологиите, който ще се разгледа върху материал от древногръцката митология, е фетишизмът.
Анимизъм: свързано е с латинските понятия анимус (“дух”), анима (“душа”).
Фетишизъм е производно от понятието “фетиш”, което влиза в културния речник, тръгвайки от португалски (фетису), през френски, където става фетиш. Това е етимологията. От френски фетишизъм влиза във всички европейски езици.
Фетишът се превежда като гр. “идол”, прабълг. “кумир” (вж. Речник на чуждите думи в българския език); “обожавам” и “обожествявам” предмет. Фетишистката фаза от развоя на митологиите е свързана с една много древна фаза на човешкото мислене, когато езикът е бил в много ранна фаза на развитие и човекът не е разполагал с абстрактни понятия. Има една много интересна науа, палеофилология, която изучава произхода на езика като антропологическо явление. Това е една много сложна и крайно проблематична наука. В ранната фаза от развоя на езиците е имало основно съществителни, глаголи и вероятно наречия, обозначаващи начина на действие. В протоезиците не са съществували абстрактни понятия. Първобитният човек не е можел да абстрахира, да мисли в абстракции, поради което и божествата са му били в помощ. Танатос е бил мислен не като смъртта изобщо, а като конкретен бог, преносител и извършител, “оператор” на смъртния акт.
Фетишите са свещени, обожествявани предмети, преди всичко защото са символизирали вещно (чрез предмет – първоначално това са били някакви каменни изваяния или обикновен камък, дървени предмети) божества. И тъй като човекът не е бил в състояние да абстрахира понятието, фигуриращо в предмета (което обозначава предмета), т.е. не са могли да абстрахират обозначаемо от означаващо, в съзнанието на митологическия човек, което е една много древна фаза от развоя на митологичното съзнание, ликвидирането на фетиша означава гибел, смърт, край на обозначаемото, на предмета, на бога, а може и на героя (герои също са били обозначавани с фетиш).
Тази смърт на божеството най-често се съотнася с второстепенни, третостепенни богове. Например, в древногръцката митология най-разпространените богове са т.нар. хамадрюади. Понятието “хамадрюади” обозначава, грубо казано, всички дървесни видове. Хамадрюада е обобщено, по-късно наименование на всички дървесни видове.
Отсичане на едно дърво, изгарянето е гибел за една гаматриада. Във всички митологии, включително в национални митологии, в националния фолклор, са запазени реликти от това древно фетишистко мислене, идентифициращо обозначаемото с понятието, предмета с наименованието. Ликвидирането на фетиша, който е материален образ на предмета, означава край, гибел, смърт на този предмет.
В българската митология съществува в народните обичаи такъв момент, който очевидно е реликта от древно фетишистко мислене. Например, плодните дръвчета не дават веднага плод, а след известен брой години, за различните видове (3-5 години, в зависимост от вида на дървото). Сценка, разигравана от стопанин, някоя пролет: излиза стопанинът, с брадва, преметната на ръка; жена му е на прага, а той се задава и заклева дръвчето, някаква овошка. Казва: “Аз туй дърво ще го отсека, защото не ражда.” – той плаши дървото. Митологическото мислене не само обожествява, то дарява с живот абсолютно всичко; не само богове и хора. В митологическото съзнание целият свят е одухотворен: растения, камъни, животни. Затова и във фолклора, което е разновидност на митологията – митологията се състои от сакрална космогония плюс вълшебен (приказен) фолклор. В приказния фолклор има герои, които владеят езика на животните. Получават магически дара да разбират езика на животните и на растенията. Затова не бива да се учудваме, че стопанинът се заканва на дръвчето, защото в древното митологическо мислене всичко е одухотворено. И се разиграва един диалог. Стопанката казва: “Недей бе, мъжо, остави го! То ще роди тази година!” Той му се заканва още известно време, след това си прибира секирата, а стреснатото дърво се очаква да роди, да даде плод.
В древногръцката митология са много малко сказанията, легендите, свързани с тази изключително древна фаза на митологичното мислене (фетишистката фаза). В елинската митология има един много интересен герой, който не е от най-популярните като Тезей, Херакъл и пр., може би защото е един от прекалено древните герои – това е Мелеагър Еторийски. Може да се каже, че фетишистки са най-древните легенди.
Мелеагър Еторийски – от гр. Етория, един от прочутите центрове на елинската цивилизация в Пелопонес. Най-древният вариант на легендата за Мелеагър Еторийски: когато Мелеагър се родил, над неговата люлка се появили трите владичици – богините на съдбата, трите Мойри. Много често второстепенните богове с наказателна, устрашаваща функция, са трилики божества. Във фолклора се появяват подобни богини, богините на съдбата – най-често предрешени като феи, но в елинската митология те са Мойри. След като изричат своите предсказания за това, че се е родил един младенец, който ще се превърне в един от най-славните елински мъже, те връчват на майка му една запалена факла и я известяват, че когато тази факла догори, Мелеагър ще умре. Това е легендата, която илюстрира перфектно механизма на древния ефект на фетиша: изгаря факлата – умира героят.
Мелеагър става прочут герой, но в един момент, когато той вече е много прочут из цяла Елада, става свада между два съседни града, при която Мелеагър по невнимание убива своя вуйчо, брата на майка си. Родовата принадлежност в древните митове и легенди, т.е. принадлежността към рода, е като че ли по-важна, отколкото принадлежността към по-тесния кръг на семейството. Когато известяват майката за случилото се, тя е твърде наскърбена и огорчена. Това е прекалено древен фетишистки сюжет: нормално е майката да бъде уязвена от смъртта на сина си, но никога не може да се срещне в по-късни сказания, приказки, фолклор – никоя майка няма да предпочете брат си или сестра си пред детето си. Тук майката, много огорчена, изважда от раклата факлата, която й връчват Мойрите, и я запалва. През това време Мелеагър е още в боя – карат се, бият се – и когато факлата догаря, той пада и умира, защото се задейства ефектът на фетиша.
В два класически романа на западноевропейската литература от ХІХ в. откриваме модерна “транскрипция” на фетишистки мотив. Тези два романа са “Шагренова кожа” на Балзак (1831 г.) – един от първите шедьоври на големия френски писател, преведен неколкократно и на български (“шагрен” е непреводимо), и “Портретът на Дориан Грей” на Оскар Уайлд (1891 г.). Още в заглавията на тези класически романи е изведен на преден план фетишът. Това е шагреновата кожа от романа на Балзак и портретът на Дориан Грей в романа на О. Уайлд. Това са два фетиша. Ето как в една литература, много близка до модерната, се проявяват такива реликти от древно митологическо, фетишистко мислене.
Преданимизъм: в определен етап от развоя на мисленето и езика вече се появява способността на човек да абстрахира, т.е. божеството може да излиза извън предмета, който го символизира. В тази фаза, която немският митолог от края на ХІХ в. и нач. на ХХ в., Георг Узенер, назовава “преданимизъм”, се появяват боговете на дадено мигновение – даймоните (от гр. даймон – “демон” в съврем. европ. езици).
Старогръцките даймони са, според Г. Узенер, боговете на даден момент. Демоните обикновено са духове, които правят бели. Това са зле настроени духове, подобни на полтъргайстите (нем. Poltergeist - “пакостлив дух”) – пакостливи духове, необяснени от съвременната наука. В даден дом се вселява такъв полтъргайст и започва да вилнее – да изгаря електрическите уреди, да хвърля чаши, да замеря хората с чинии, хвърля камъни. Нещо подобно са били и античните даймони.
Узенер ги нарича “духове, богове на дадения момент”. Съществува и по-точно понятие за тях. Във фазата на анимизма, когато човешкото мислене вече постепенно се превръща от предметно в абстрахиращо, се появяват отелесняващите се духове и богове, т.е. такива, които придобиват телесен израз. Във фазата на преданимизма това са второстепенни богове (даймони), но във фазата на анимизма, една много по-напреднала фаза, всичко се отелеснява – и богове, и хора. Боговете приемат облика, който пожелаят, превръщат се в животни, растения, предмети, но могат да претърпят и обратната метаморфоза. Хората са обект на такива метаморфози и също се отелесняват, но вече излизайки от своята антропоморфна форма. Отелесняват се в животни, растения, в камъни.
В римската митология напр. тази анимистка фаза в развоя на митологическото мислене достига до един много интересен феномен. Това го няма в древногръцката митология, но нас ни интересуват и нейните производни. Римската митология е заела 85% от елинската. Според римската митология всеки човек притежава свой собствен дух-покровител, който се нарича гениус, т.е. всеки човек притежава свой гений. Всеки човек притежава свой собствен дух-покровител. Даймоните са злотворни духове. Те вършат обикновено пакости. Гениусът е духът-покровител на всеки човек. От там вече в повечето културни езици влиза познатата дума гений, която е запазила част от своето първоначално значение. Геният на всеки човек, това е оня дух-покровител, който го води напред и нагоре.
Във фазата на анимизма, когато вече има много развито абстрактно мислене, когато човек вече е в състояние да абстрахира предмета от идеята, която предметът назовава, която символизира предмета, вече настъпва фазата на всеобщото отелесняване на богове и фаза.
Третата важна фаза от развоя на митологическото мислене има допирни точки с фетишизма.
ІІІ. Тотемизъм
Понятието произлиза от същ. име тотем, което идва от някой от езиците на американските индианци. От индиански думата тотем означава “животно”, по-рядко “растение” или “предмет”, почитани като прародител на племето. Думите тотем и фетиш имат много голям обем от значения: тотем е също така предметът, изобразяван, представян по образен (символичен) начин животното, прародител на племето. Всяко индианско племе е почитало своя тотем под формата на предмет-изображение. Предметното изображение на тотема се припокрива до голяма степен с фетиша. И тотемът, и фетишът са много важни – почитани, обожествявани, пазени, съхранявани, защото унищожението както на фетиша, така и на тотема, е голямо нещастие.
Най-често тотемът е животното прародител. Във всички митологии е така, въпросът е защо. В много от митологиите животното прародител е характерно за географската област, населявана от съответното племе, род, цивилизация. Много често това е животното, което осигурява прехраната, оцеляването на племето и затова то бива обожествявано, тъй като от него трябва да бъде измолена прошка за това, че бива унищожавано, за да достави храна, живот на племето.
В старогръцката (елинската) митология се откриват много общи елементи от фетишизъм и тотемизъм. Има един легендарен митологически сюжет за основаването на т.нар. седмовратна Тива. Тива в старогръцката област Беотия, северен Пелопонес (за различни от египетската стовратна Тива) на Древна Елада. Според легендата основателят на Тива, цар Кадам, получава поръчение да основе град, на който той трябва да стане владетел и на този град-държава е отсъдено бляскаво бъдеще. Кадам следва една свещена крава от стадото на бог Аполон, която го отвежда в областта Беотия и там кравата бива нападната и изядена от някакъв дракон. Тук се среща един много стандартен митологическо-фолклорен сюжет за двубоя на герой с дракон. Това го има не само в античната митология, но и в средновековната митология, християнската митология – пр. Св. Георги убива ламята. Гръцката ламия (ламя) е точно този дракон, известен още от древногръцките сказания.
Кадам ликвидира дракона и избива всичките му зъби и ги засява в плодородната беотийска земя. Това е фетишистка подробност (зъбът, окото са фетиши – едни от най-важните елементи на фетишизма). Кадам засява зъбите на дракона в земята и веднага от земята започват да изникват въоръжени бойци, които започват да се бият помежду си. Оцелелите се превръщат в първите поданици на цар Кадам, които основават легендарната седмовратна Тива.
Тотемни и фетишистки елементи са сплетени в древните легенди.
Друг интересен момент е символизацията на боговете. Племената имат животински произход. Например легендарният основател на Атина, цар Ерехтей (на Акропола е запазена постройката на храма, посветен на него). Според легендата Ерехтей е бил получовек, полузмей. От кръста надолу е бил змия. Първите поданици на цар Ерехтей са били мравки, които той е превърнал в хора. Затова първоначално атиняни били наричани мирмидонци (от старогр. мирмекс – “мравка”).
Боговете трябва да имат зооморфни ответници, което е обратният вариант. Очевидно се търси – има магическа връзка и равновесие – между тотема, символизиращ краля на племето, на рода и животното, символизиращо бога покровител. Почти всички олимпийски богове имат свое зооморфно съответствие. Богът повелител Зевс бива символизиран от царствената птица орел. Много често е символизиран и като едно животно, което е свещено животно за целия средиземноморски ареал – бикът. Неговата височайша съпруга и сестра Хера е символизирана от две животни, има два зооморфни ответника: паун и юница (старобългарска дума, която означава “телица”, “женско теле”). Връзката между пауна и юницата е в красивите очи. Смятало се е, че Хера има необикновено красиви очи. Паунът като си разпери опашката, целият блясва в много красиви, големи очи. Големи са очите и на кравата, на телето. Когато говори за Хера, Омир в своята поемата най-често я нарича “воолооката Хера”, защото има големи очи, изразителни, влажни.
Има още една богиня с два зооморфни ответника: Атина. Това е една от най-популярните богини; богинята девственица, покровителка на занаятите, науките, на знанието и мъдростта. Богинята Атина има два тотема: единият са нощните птици от типа на бухал, кукумявка, сова, смятани за птици за мъдростта, а другият е змията. Змията също е много интересен тотемен символ в митологическата култура. Тя символизира не само мъдростта, но и загадката, пълнотата на битието. В индийската митология напр. и в египетската митология има един много интересен образ: образ на змия, захапала опашката си. Такава геометрична фигура представлява перфектният кръг, символ на безкрайността и същевременно на загадката. Змията при представянето на Атина е свързано и с ранни тератологически, т.е. страховити представи на най-ранната фаза от митологията.
ІV. Метаморфози
Това е един доста по-късен комплекс от фазата на анимизма, за която е характерно тоталното отелесняване на богове и хора. Понятието метамòрфозис от старогр. ез. се превежда на български като “преображение”, “превръщане”. Когато говорим за метаморфози, ще имаме предвид легенди, сказания за преображения на хора и богове. Това са най-поетичните страници от древногръцката митология – легенди, просъществували в продължение на хиляди години, но изразяващи една по-напреднала фаза от митологическото мислене, която свързваме с анимизма, т.е. с отелесняването на богове и хора.
Има различни типове метаморфози:
• петроморфни
• дендроморфни
• зооморфни
• миксантропически
При тази фаза в развоя на митологическото мислене целият свят е одушевен. Всичко е одушевено: предмети, растения, животни, хора и богове. Още древният елин е имал съзнанието за различната степен на одушевеност, което е напълно разбираемо. Одушевеността е по-малка при предметите, по-голяма при растения, още по-голяма при животни, най-голяма при човека. Тези различни превръщения фиксираме с тези старогръцки термини.
1. Петроморфни метаморфози
Петроморфни са преображенията на герои хора в предмети, камъни (гр. петрос – “камък”). Дендромофрни (гр. дендрон – “дърво”): растителни преображения – в цвете, растение, дърво.
Различна е позицията, която заемат богове и хора в тези сказания за преображения. Две от най-прочутите творби на античната литература се наричат “Метаморфози”. Големият сборник сказания, написани в поетическа форма, на римския поет Овидий (ок. времето, когато се е родил Исус Христос, нач. на н.е.). Овидий събира в една книга, назована “Метаморфози” (преведена на бълг. ез. от Георги Батаклиев, Изд. “Народна култура”, 1975 г.).
Още една велика книга на древността се нарича “Метаморфози”. Това е прочутият роман на римския писател Апулей, жив. ІІ в. сл. Хр., назован през епохата на Средновековието с наименованието “Златното магаре”, за да се различава книгата му от знаменитата книга на Овидий (“Метаморфози”). Книгата на Апулей е създадена ок. ІІ в. сл. Хр. Боговете там са субект на превръщенията, т.е. те могат да превръщат и себе си, и хората в каквото пожелаят. Могат да се превръщат в животни, в растения, в предмет и съответно да превръщат в нещо подобно и хората. Те са субекти на превръщението, защото накрая приемат своята божеска антропоморфна форма. Хората са обект на превръщение от страна на боговете и биват превръщани в камъни, в растения, в животни.
Повелителят на богове и смъртни Зевс се е славел с неутолим сексуален апетит и си харесвал хубави земни момичета, които съблазнявал. Най-често приемал и различен облик (вж. Тициан, “Похищението на Европа”). Зевс похищава Европа като приема облика на един бял бик – кротък, обичлив. Непрекъснато се въртял край Европа, а Европа е била дъщеря на тирския владетел (на територията на дн. Ливан), най-западната част на Азия. В един определен момент, когато Европа свикнала с благото и прекрасно животно, Зевс я метнал с рогата си на своя гръб, преплувал морето до о-в Крит, където приел божеския си облик, и превърнал прелестната Европа в своя любовница.
Като лебед Зевс обладава красавицата Леда, която ражда двама от олимпийските младши богове – Аполон и Артемида. В превъплъщенията на бог Зевс има дори едно много оригинално: начинът, по който Зевс обладава Даная. Даная е дъщеря на елинския василевс Ахесилай, комуто предричат, че дъщеря му ще му донесе позор и той я заключва в една специално изградена кула на брега на морето. Той не знае, че прекрасната Даная е била харесана от самия Зевс. За да проникне в непристъпната кула, Зевс приема облика на златен дъжд. Има великолепни платна, напр. на Тициан и на Рембранд, които илюстрират преминаването на златния дъжд над копнеещата Даная високо в кулата. Това звучи като една пределно ясно метафора, символ, алегория: златният дъжд. Боговете са актанти, деятели, те са субекти на тези превръщения. За разлика от тях страдат хората.
Най-страшна е участта на нещастната Ниоба (от гр. Ниобе) – една земна жена, която имала неблагоразумието един ден да се похвали, че тя, за разлика от Леда, която родила само две деца, е родила 7 сина и 7 дъщери, и то по-хубави от децата на Леда, па макар и с божествен произход. Това дочул Аполон, синът на Леда, и, безумно разгневен от дързостта на тази жена, веднага се отправил към нейния дом, извадил кочана със стрелите, лъка, и започнал да изтребва децата на Ниоба едно по едно. Ликвидирал ги всичките. Къде тук е петроморфният мотив?
Според старогръцкото сказание Ниоба е наблюдавала с ужас изтребването на децата си и за наказание, след като свършил с това детеизтребление, Аполон превърнал жената в камък. Вкаменил е, но тя съхранила при това своите чувства и могла да мисли и да си спомня – едно много тежко наказание. Това е един класически петроморфен мотив: Ниобе, превърната в камък, къс скала, жива статуя от Аполон. (вж. файла Кун. Н. – Ниоба, в Гугъл групата на курса)
Много по-често използвани са дендроморфните мотиви, т.е. превръщането на даден герой в растение.
ІV. Метаморфози
Метаморфозите съставляват един много обемист корпус във всяка митология, особено голям в древногръцката, а посредством нея – в римската. Великият римски поет Овидий, живял във времето около рождение на Исус Христос (малко преди началото на новата ера), е събрал целия свод от сказания за метаморфози (митове и легенди) в своята книга “Метаморфози”.
“Метаморфози” на Овидий е съставена от 15 книги, а общият брой на метаморфозните сказания, включени в книгата (по-голямата част от тях са старогръцки митове и легенди), е около 250 стр. Няма по-голям свод. Това е една творба от епохата на класическата античност.
Книгата “Метаморфози” на Овидий е преведена на български език от Георги Батаклиев в поредицата на “Световна класика”, 1974 г.
2. Дендроморфни метаморфози
При тези метаморфози човек бива преобразяван в растение – цвете, храст, дърво. Пример: една от много популярните дендроморфни метаморфози, разработени от Овидий, е легендата за Хиацинт (гр. хиацинт – “зюмбюл”) – едно много красиво цвете, което изобилства в поезията на символистите (Емануил Попдимитров).
Хиацинт бил красив младеж, син на спартанския василевс и приятел на Аполон. Аполон често слизал от Олимп край р. Европа (в Лакòния, Южен Пелопонес), защото обичал да общува с Хиацинт. В един хубав летен ден двамата приятели захванали да се състезават в хвърляне на диск. Хвърлянето на диск е една от най-древните лекоатлетически дисциплини. Първи хвърлил диска бог Аполон, а Хиацинт притичал към мястото, където се очаквало да падне. Хиацинт много точно преценил къде ще падне дискът (вж. Николай Кун, “Старогръцки легенди и митове”, Изд. “Наука и изкуство”, С. 1979 г.) и в момента, в който бронзовият диск тупнал на земята, понеже явно бил хвърлен с много голяма сила, той отскочил и ударил по главата Хиацинт. Ударил го много лошо, умъртвил го. Аполон се надвесил над своя приятел, мъчил се да го свести, но Хиацинт умрял. Последните думи на Аполон били: “Няма да умреш, ти ще живееш вечно.” По волята на боговете мъртвият Хиацинт се превърнал в цветето хиацинт, в чиито венечни листица древните гърци виждали капчици кръв, изобразяващи заклинанието на самия бог Аполон. Това е една дендроморфна легенда. (вж. файла Кун. Н. – Хиацинт, в Гугъл групата на курса)
Друга такава легенда е тази за Дафнè (Дафина). Дафината е едно кръстообразно дърво, което се въди в южните предели на България и е много популярно в кулинарията под формата на дафинов лист.
В елинската митология Дафне е дъщеря на речния бог Пеней. Тя имала нещастието (една от многобройните гамадриади) в нея да се влюби бог Аполон, който изгарял от страст към красивата нимфа. Един хубав ден, когато я срещнал покрай р. Пеней, Аполон, горящ от страст, се втурнал подир Дафне, която започнала да бяга. Аполон успява да я настигне, прегърнал я и в този момент Дафне се примолила на баща си Пеней да я спаси. Пеней се отзовал и превърнал прекрасната нимфа, гамадриадата Дафне, в дръвчето дафина. (вж. файла Кун. Н. – Дафна, в Гугъл групата)
В европейската култура и изкуство тази легенда за преображението на Дафне е разработвана стотици пъти – в живописни платна, в пластики, в скулптури, в поеми.
3. Зооморфни метаморфози
Най-често срещаните легенди са дендроморфните и зооморфните легенди. Зооморфните легенди също са многобройни.
Легендата за Арахне (Арахна, гр. арахне – “паяк”): Арахне била прочута атинска тъкачка, която обаче имала неблагоразумието един ден да се похвали, че би могла да се състезава в изкуството на тъкането със самата Атина, богинята покровителка на занаятите и изкуствата.
Атина приела облика на някаква грозна старица, явила се при Арахне и я увещавала да се откаже от състезание с Атина, за да си няма разправии. Но Арахне била непреклонна. Тогава богинята приела своя божески облик (при боговете такива превръщения са били нещо естествено). Състезавали се двете и макар че Арахне се проявила блестящо, изтъкала великолепен плат, тематичен – представила живота на атиняни – боговете присъдили победата на Атина, която, ядосана много от дързостта на тъкачката, я ударила с кросното и я проклела да се превърне в паяк, вечно да виси на своето платно и никога да не успее да го довърши. Така Арахне била наказала и превърната в паяк, заради безумството си и своята дързост. (вж. файла Кун. Н. – Арахна, в Гугъл групата на курса)
4. Миксантропически легенди
Това е още един вариант на метаморфозните сказания. “Миксантропически” са тези форми, в които човешкото е смесено с животински черти. Миксантропическите легенди са много тясно обвързани с тотемистката фаза в развоя на митологията, за която е характерно наличието на животното прародител, което се превръща в зооморфен ответник на съответния бог.
В много митологии и религии, не само в старогръцката, откриваме такива миксантропически форми на богове. Миксантропическите легенди в древногръцката митология ни препращат не към богове, а към най-нисшия слой на божеското съсловие. В индийската ведическа митология напр. има един бог Ганеш, който се представя традиционно като човек с глава и хобот на слон. Много повече са миксантропическите богове в египетската митология, напр. богинята Хатор, представена като жена с глава на крава и с атрибутите на кравата (рога). Един от важните египетски богове, лунният бог, повелителят на думите бог Хор, също е миксантропическо създание: мъж с глава на сокол. Може би най-интересният сред второстепенните египетски богове е бог Себек, повелителят на нилските води, представян като мъж с крокодилска глава.
С миксантропическите създания от елинската митология са свързани някои от най-интересните, авантюрни легенди. Чудовището Минотавър е като че ли най-южно, най-средиземноморско и най-близко до египетските миксантропически богове. Минотавърът в древногръцката митология представлява чудовище: мъж с глава на бик. Съгласно един много интересен цикъл от легенди, свързан с минойската цивилизация, Минотавърът е бил затворен от цар Минос на о-в Крит в един специално построен от най-прочутия древен архитект Дедал лабиринт и всяка година Атина е трябвало да изпраща своя кръвен данък на критския владетел: 6 девойки и 6 младежи, които са били вкарвани в лабиринта, където ставали жертва на Минотавъра. Убиецът на Минотавъра е Тезей, един от най-популярните гръцки герои.
Най-популярното миксантропическо създание в елинската митология е кентавърът. Древните елини са вярвали, че тези създания едновременно и мъжки, и женски, са живеели на цели стада: кентаври и кентавърки. Кентавърът е полу-човек (до кръста мъж), полу-животно (от кръста надолу е кон). Най-прочутият кентавър е Хирон, възпитателят на Ахил. Смятало се е, че той е най-мъдрото създание на елинската древност.
Древните хора са вярвали, че съществуват кентаври и кентавърки. Даже по времето на един от първите римски императори, Клавдий, това е отбелязано в една от римските истории: бил хванат кентавър, някъде в Аравинската пустиня (дн. Саудитска Арабия) и отведен в Рим, където, за да го съхранят, го поставили в един огромен съд с мед. Древните историци твърдят, че този кентавър можел да се види в продължение на няколко десетки години в двора на римските императори. Така древните хора са вярвали съвсем сериозно в съществуването на кентаври и кентавриси.
Любима художествена тема в древните мозайки, описана и от Овидий в неговите “Метаморфози”, е бой между кентаври и лапити. Сюжетът е разработен от Овидий в неговите “Метаморфози”: по време на сватбата на Елитой (?) възниква скандал между лапити и кентаври и започват да се изтребват взаимно.
В свитата на бог Дионис има многобройни миксантропически същества. Неговите миксантропически спътници са сатири и силени. И двете същества са 3/4 мъже. От коленете надолу сатирите са имали кози крака. Имали са и опашка. Силените обаче от коленете надолу краката им завършвали с конски копита. От тази представа, от тази миксантропическа идея на древните елини за сатири и силени, козлоногите и коненоги спътници на бог Дионис (бога на виното, веселието и опиянението), през Средновековието е изникнала идеята за Дявола, изчадието на Ада. В средновековното съзнание Дяволът е имал миксантропичен облик: рисуван е не като мъж, а с уши, изтеглена, животинска физиономия и е бил или козлоног, или е имал конски крак, но много дълга животинска опашка. Дяволът има и дискретни рогца, които тръгват от рогата на козата, тъй като не са масивни.
Гьоте, “Фауст”: какво се случва през прочутата Валпугиева нощ на планината Харц? Това е шавашът на вещиците, на 1. май, на върха най-северната германска планина в долна Саксония. Мефистофел води там Фауст, но самият Мефистофел се изявява като много галантен кавалер: той ухажва една стара и една млада вещица. Младата вещица е много апетитна, но старата била много настъпателна и според превода на Дим. Статков има такава реплика на старата вещица, която веднага припознава в Мефистофел свой човек: “Отвръщам с поздрав мил и драг на рицаря със конски крак, да дойде с чепа си навън, щом няма страх от този пън.”
Най-загадъчното миксантропическо създание на древногръцката митология е Сфинксът, който е преминал в елинската митология от египетската. В долината на царете в Египет покоят на древните фараони се пази от гигантската статуя на древния Сфинкс. Сфинксът е съчетание от човек до кръста, торс на лъв от кръста надолу и огромни орлови криле. За разлика от елинския, египетският сфинкс няма криле. Има обаче една по-съществена, принципна разлика между тях: египетският сфинкс е преимуществено мъжко създание, тъй като е до кръста мъж, докато старогръцкият сфинкс до кръста е жена. Защо е така? Вероятно преминаването на сфинкса през Средиземно море, от Северна Африка в Елада и елинския етнокултурен ареал, е станало в по-късно време, преди прехода на гръцкото общество от матриархат към патриархат. За разлика от елинското, египетското общество е жреческо, войнско, с доминанта на мъжа, т.е. едно изцяло патриархално общество. Преминаването на сфинкса в Древна Елада вероятно е станало още по времето на матриархата.
Сфинксът е унищожен от Едип цар, прочутия елински герой. Сфинксът е любимо изчадие на символистите. В българската символистическа поезия могат да бъдат наброени десетина сфинкса, най-прочутият сред които е сфинксът на Пейо Яворов, който не е същински символист, но е предтеча на символизма и може би най-ярката фигура на ранния български модернизъм. И в египетската култура, и в старогръцката сфинксът е пазител на тайната, на загадката. Не случайно това е буквализирано в елинската култура, където сфинксът се настанява високо горе в планината Питерòн (?), на най-тясното място, планинския пролом, свързващ северна с южна Беотия, Пелопонес с Атика. Той задава всекиму загадка – любимата загадка, с която дечицата в Елада са започвали своето обучение: “Кое е това същество, което сутрин се движи на 4 крака, на обяд на 2, а вечер – на 3?” Никой не може да познае, но всеки плаща скъпо, защото сфинксът го бутва в скалистата пропаст и той загива. Едип цар веднага отговаря на загадката: “Човекът.” Сутрин, обед и вечер, това са човешките “сезони”. След като дава верен отговор, сфинксът сам се хвърля в пропастта и по този начин освобождава от проклятието си човешката цивилизация.
Гьоте, “Фауст”: какво се случва през прочутата Валпугиева нощ на планината Харц? Това е шавашът на вещиците, на 1. май, на върха най-северната германска планина в долна Саксония. Мефистофел води там Фауст, но самият Мефистофел се изявява като много галантен кавалер: той ухажва една стара и една млада вещица. Младата вещица е много апетитна, но старата била много настъпателна и според превода на Дим. Статков има такава реплика на старата вещица, която веднага припознава в Мефистофел свой човек: “Отвръщам с поздрав мил и драг на рицаря със конски крак, да дойде с чепа си навън, щом няма страх от този пън.”
Най-загадъчното миксантропическо създание на древногръцката митология е Сфинксът, който е преминал в елинската митология от египетската. В долината на царете в Египет покоят на древните фараони се пази от гигантската статуя на древния Сфинкс. Сфинксът е съчетание от човек до кръста, торс на лъв от кръста надолу и огромни орлови криле. За разлика от елинския, египетският сфинкс няма криле. Има обаче една по-съществена, принципна разлика между тях: египетският сфинкс е преимуществено мъжко създание, тъй като е до кръста мъж, докато старогръцкият сфинкс до кръста е жена. Защо е така? Вероятно преминаването на сфинкса през Средиземно море, от Северна Африка в Елада и елинския етнокултурен ареал, е станало в по-късно време, преди прехода на гръцкото общество от матриархат към патриархат. За разлика от елинското, египетското общество е жреческо, войнско, с доминанта на мъжа, т.е. едно изцяло патриархално общество. Преминаването на сфинкса в Древна Елада вероятно е станало още по времето на матриархата.
Сфинксът е унищожен от Едип цар, прочутия елински герой. Сфинксът е любимо изчадие на символистите. В българската символистическа поезия могат да бъдат наброени десетина сфинкса, най-прочутият сред които е сфинксът на Пейо Яворов, който не е същински символист, но е предтеча на символизма и може би най-ярката фигура на ранния български модернизъм. И в египетската култура, и в старогръцката сфинксът е пазител на тайната, на загадката. Не случайно това е буквализирано в елинската култура, където сфинксът се настанява високо горе в планината Питерòн (?), на най-тясното място, планинския пролом, свързващ северна с южна Беотия, Пелопонес с Атика. Той задава всекиму загадка – любимата загадка, с която дечицата в Елада са започвали своето обучение: “Кое е това същество, което сутрин се движи на 4 крака, на обяд на 2, а вечер – на 3?” Никой не може да познае, но всеки плаща скъпо, защото сфинксът го бутва в скалистата пропаст и той загива. Едип цар веднага отговаря на загадката: “Човекът.” Сутрин, обед и вечер, това са човешките “сезони”. След като дава верен отговор, сфинксът сам се хвърля в пропастта и по този начин освобождава от проклятието си човешката цивилизация.
